Храмът на Луна

Вечно скрит в мъгла, храмът на Луна можеше да се види само при залез слънце. Изпуснеше ли се това време, в него не можеше да се влезе, защото беше защитен от силна илюзия, показваща фалшиви входове на този, който искаше да безпокои богинята по време, когато не е благоразположена. Отвън храмът не можеше да се види, защото беше обвит от гъстите облаци. Само от време на време истинският вход се отваряше за посетителите.
Вътре обстановката беше съвсем простичка. – малка дупка в тавана осветяваше единствената огромна статуя на Луна. Подът беше лъснат и отразяваше оскъдните лъчи, водейки ги до сини кристали, наредени в привидно безразборен ред из стаята.

НПЦ-та:


Вътре имаше само един елф. Той рядко дори и помръдваше още по рядко говори. Този елф беше един от най старите представители на своя вид. Името му беше Калебрибор издържано в стар елфически стил. Вътрешния му огън на този елф гореше от хилядолетия войни и кралства бяха паднали в краката на времето но той винаги беше там в служба на Луната. Той беше идиалния слуга. Слуга за който всеки един бог можеше да си мечтае. Калебрибор отдавна беше изоставил светския живот. Той беше този който винаги е бил на една крачка от божественото но винага и оставал на този свят просто защото се налагало да бъде проводник на своята богиня към другите нуждаещи. Двевен като самата луна силата му била достатамва да отблъсне армии но никога не я използвал. Седнал на камения трон косата му сребърно бяла се спускала почти до колената. Кожата му по бяла от сняг нямаше едно несавършенство а очите му били млечно бели. Власта на Калебримбор давана му от елфическия закон е безгранична но тези които знаели на какво има право той просто си казвали след като 10 000 години не е излизал от пещерата си какво ли ни интересува той. . .