Пристанът

Останал здрав пристан на езерото имаше само от страната на Фредрас. Във войната, в която е завладяно езерото, войниците са разрушили близначната постройка от другата страна на водоема и по този начин са спрели достъпа на хора от Сантиния до тяхното свещено място. От онази страна на езерото винаги има войници, които да пазят от построяването на каквото и да било там или вкарването на лодка във водата.
Пристанът беше стар и на практика неизползваем. Никой не се интересуваше особено много от голямото синьо огледало с кацналата в средата скала, защото тя не беше свързана с религиозните вярвания на жителите на Фредрас. Като изцяло беше просто едно леко изгнило кейче с малка спретната къщичка отстрани, където живееше единственият лодкар, предлагащ транспорт.

Хрусс.
Босия й крак стъпка наблизо минаваща буболечка, като парченца от хитиновата обвивка на нещастната гадинка полепнаха по крака й заедно с кръвта му. Отвратена, Моргана изтри петата си във все още покритата с роса трева. В такива моменти, като замъглено прозрение, й минаваше през ума, че все пак може би има полза от това да ходи обута.

Беше се събудила преди слънчевия диск дори да се покаже – само мъглява светлина загатваше за идването на новия ден, докато той се бореше за мястото си на безкрайната синева. Ала дори този половин час, който си беше спечелила преди започването на деня бе достатъчен, за да раздигне малкия си лагер и да прибере всичко в торбата на гърба си, да се освежи и събуди окончателно, а сега и да осмисли внимателно пътя, по който щеше да поеме този ден.

Намираше се непосредствено до Езерото на тишината, където като тих шепот долавяше песента на вълните, обливащи неуморно бреговете му, ала все още бе в границите на Фредрас. Това скоро щеше да се промени.
Възнамеряваше да поброди малко из Сантиния и да плячкоса някое и друго село, а после и да се прибере в Гардия – само временно, разбира се. Макар и без оръжие (последното си бе счупила в бой) щеше да се справи с първата задача. Обикновено в такава ситуация, когато беше сама и невъоръжена, правеше засада на малки и често невъоръжени групи – единствено елемента на изненадата и демоничната сила, която притежаваше накланяха везните в нейна полза, но сега бе различно. Сега в селата, когато бе месеца, в който бе дошло време за засяване на ранните култури и всички бяха на полето, щеше да е безопасно. Може би само децата и старците щяха да са вкъщи, а ако пътуването й я отведеше там по-рано отколкото трябваше, всички все още щяха да празнуват.
Независимо кое от двете неща щеше да е в сила, тя щеше да е доволна. Първите две групи, немощни да се справят с пека и труда на полето, нямаше да се справят и с нея, камо ли с острите като бръснач нокти, които се давеха в кръв, когато сграбчваше нечие гърло. А вторите биха били твърде отпуснати и спокойни, опиянени от алкохола, веселието и пира, който са си спретнали. Разсеяни, свалили гарда си...
Още откакто бе обикновен човек, разбойничка, знаеше кога е най-добре да атакува и да се възползва максимално от предимствата си. Сега бе точно такъв момент.
А ако имаше късмет можеше да намери и някакво оръжие – някакво безполезно и ръждясало парче метал, принадлежало на отдавна забравен ветеран, което обаче да я накара да придобие поне някаква сигурност в себе си.

За да направи това обаче, трябваше първо да стигне отсрещната страна на езерото. Прекия път – да покори на лодка водата, в която като бели листа, плаваха спокойно дузина лебеди (с един такъв бе вечеряла предходната нощ) - щеше да е бърз, лек и приятен. Ала острия демонски взор й позволяваше освен беседката в средата му, кацнала като неподвижна и красива птица на самотен къс студена скала, да види отсреща няколко дребни фигури. Очевидно не можеше да си позволи да гадае какви са, какво правят там и дали са въоръжени, ала от някогашните странствания на Моргана в тази област, можеше да предположи, почти да си припомни, че там има войници, а по внезапното раздвижване – и че сменяха смяната си. Трябваше да заобиколи, а това може би щеше да отнеме около седмица...
Въздъхна с досада и сви рамене в отговор на собствените си мисли. Нямаше друг избор и пое успоредно на бреговата линия.

Отдалечавайки се от войниците, които пазеха пограничната линия, Моргана избягваше опасността от това да бъде нападната от защитниците на реда в предишната й родина. Нощта беше скучна, тиха и спокойна. Животни шумоляха в храстите наблизо. Счупени отломки от стари рибарски лодки се мотаеха по каменистия бряг на езерото, сякаш само, за да дразнят демонката. Здрава куруба без собственик и надзор нямаше да намери.
Нещо подразни носа й - огън може би? Наблизо някой си беше направил лагер. Гласове не се чуваха, значи беше сам. Нещо обаче вече примесено с миризмата на лек пушек, но Моргана не можеше да разбере точно какво е. Може би билки, непознато месо на шиш или пък друго...

Наглед необезпокоявана от войниците наблизо, присмивайки се над чувството им за чест и дълга да защитават родината си, Моргана се движеше бавно и спокойно, сякаш самото време й принадлежеше, а хода му, както и нишките на съдбата и развоя на събитията, се определяха само и единствено от нейните прищявки.
Това обаче бе илюзия, подправена от вродената демонска арогантност, която си проправяше път и през най-затъпените сетива и възприятия. В действителност лилавокожата се придвижваше така главно, защото:
а) не бързаше за никъде
б) искаше да оставя възможно по-малко следи.
Може би и заради това от време на време вървеше там, където водата да отмие следите й – просто допълнителна мярка за сигурност, защото старите спомени, шепота от насила изоставеното минало, й говореше, че не желае същите тези войници по петите си, закалени в разрушителните огньове на Енеш, не само способни бойци, но и верни на своя покровител до пагубни за враговете им крайности.
И макар и самата тя да почиташе същия този бог и то с учудваща вяра и отдаденост, всъщност бе напълно чужда на последователите му, достатъчно за да им е напълно безразлична. Дете на ничия земя – нямаше място нито при демоните, нито при хората, обречена на вечно странстване с надеждата най-накрая да намери своето... място. То обаче не беше тук.
Разбира се, че щеше да е предпазлива.

Изведнъж, и без това тихата демоница, притихна и се сниши леко – почти животински инстинкт на дебнещо животно.
Почти изведнъж бе усетила чуждото присъствие, а може би мирис. Обикновено би го игнорирала и би продължала нататък – все пак да напада сега, когато умело бе прикрила присъствието си цялата нощ, бе излишен риск, изцяло плод на прищявка, тя или жертвата й да вдигнат нежелан шум. Но в момента да намери (и открадне) кон бе нещо повече от женски каприз, беше нужда.
Опита се от място да прецени от колко човека се състоеше лагера, ала не успя. Липсата на каквито и да е гласове можеше винаги да е подвеждаща, все пак, да, може би странстващия бе като нея – самотен и вечно на път, ала винаги съществуваше шанса в този ранен час приятелчетата му просто да спят. С метателните си брадви, арбалетите и мечовете си до възглавниците, например.

Реши да се приближи бавно към посоката, оглеждайки пътя си внимателно за пречупени клонки, сухи листа и всякакви други неща, които да издадат присъствието й. Трябваше да хвърли око от близо, да огледа подробно лагера и да прецени заслужава ли си риска да се занимава.
„Дано да има кон, дано да има кон...”